Будизъм

Будизъм. Будизмът е сходен с брахманизма по вярата в прераждането (реинкарнация) и в спасението (Атман), както и в коригирането на кръговрата на преражданията от кармата. По принцип обаче будизмът отхвърля авторитета на Ведите. Основа на учението на будизма са „Четирите благородни истини" (арияни саччани):

1. Злото (дукха). Раждането, болестта, смъртта пораждат болка, защото допускат да възниква силно желание по онова, което не може да бъде достигнато. Изобщо всички състояния, които са свързани със съзнанието на Аза, са причина за злото.

2. Възникването на злото (дукхасамудая). Въздействието на външния свят върху сетивата поражда силно желание (танха) или нагон към сетивност.

3. Премахването на злото (дукханиродха). То се постига чрез пълното преодоляване на това силно желание.

4. Пътят, който води към преодоляване на злото. Той се нарича среден (маджхима патипада), защото избягва всички крайности. Основава се на въздържаността от сетивността, която се смята за унизителна и безполезна, и от друга страна, на отказа от самоизтезаването, което е характерно за брахманизма. Този път се състои от осем звена (осморен Път).

Всички живи същества, чийто брой е безкраен, са подложени на злото. Боговете, демоните, хората и животните имат еднаква природа и представляват само различни степени на външното съществуване. От всички начини на съществуване обаче най-доброто е човешкото, защото само в него може да се постигне спасението. Човекът се състои от агрегат от различни телесни и духовни качества, които са преходни. На мястото на душата будизма признава само духовни функции. Само вътрешният орган (пали: мано, санскрит: манас), който се разпознава чрез истината (пали: дхамма, санскрит: дхарма), продължава да живее и причинява спасението. Прераждането на всяко същество след смъртта се определя от неговата карма (пали: камма), т. е. от добрите или лошите дела, извършени през предишни съществувания или в сегашния живот. Спасението се състои в познанието на истината, което води до „безсмъртното място" (пали: аматам падам), до нирвана (пали: ниббана). Тази цел се постига на четири етапа:

1. Сотапатти („влизане в потока"). Условие за това е спазването на първите четири задължения от осморния път. Адептът е свободен от самоизмама и от въздействието на жертвоприношенията.

2. Сакадагамин („който ще се върне в областта на сетивните желания още веднъж"). На тази степен желанието, омразата и самоизмамата се намаляват до един минимум. Адептът трябва да се появи на бял свят само още един път, и то като човек, съответно дева („бог").

3. Анагамин („който не се връща в света на страстите"). На тази степен се унищожават и последните остатъци от чувственост и зложелателство, така че вече не възникват никакво желание и омраза. Осъществява се прераждане само в небето на боговете.

4. Арахат (съвършеният светец). Негови признаци са свободата от всякакво желание за материално съществуване, от гордост, справедливост за себе си и незнание. Един такъв човек познава всички неща в тяхната истинска стойност. Арахатът осъществява нирвана още в настоящия си живот и тъй като е ашека (пали: „спасен ), вече не подлежи на кръговрата на преражданията.

След смъртта на Буда на I събор в Раджагриха неговите привърженици събират двете първи части на будистки канон (будистка книжнина): Виная (дисциплина на ордена) и Суттапитака (проповеди). Тъй като скоро в ордена се появяват злоупотреби, 100 години след смъртта на Буда във Весали се провежда II събор. Разглеждат се въпроси на монашеската дисциплина и се изключват голяма група монаси, които образуват нова секта (махасангхика = „принадлежащи към голямото събрание"). В 246 пр. Хр. в Паталипутра по времето на управлението на цар Ашока се провежда III събор. Той е председателстван от монаха Тиса Могалипута, който съчинява и свое собствено произведение - Катаватху, в което по този начин се излага „чистото" учение. Взема се решение да се започне мисионерска дейност в страните извън Индия. Синът на цар Ашока, Махендра, е изпратен в Цейлон, чийто цар той успява да обърне към вярата на будизма. IV и последен събор се провежда по време на управлението на Канишка (около 100 сл. Хр.), който подобно на Ашока е приятелски настроен към будизма и определя Кашмир за основно седалище на тази религия. Правят се напразни опити да се спре образуването на секти и да се примирят новите направления. От I в. сл. Хр. могат да се различат две основни направления: Махаяна (северното направление), или „Голямата колесница", и по-старото направление Хинаяна (южното направление), „Малката колесница". От Махаяна от VII в. насетне се развива едно трето направление - Ваджраяна („Диамантената котесница"), или Мантраяна („Колесница на магическите заклинания").